Яна Аргиропулос

Той обичаше латинските изречения, понеже те носеха в себе си покоя на отминалото. Защото не принуждаваха никого да казва нещо допълнително. Защото бяха език отвъд речта. И понеже в непоклатимостта си бяха красиви.

Както ми каза веднъж един човек, ако не харесваш живота си, промени го. Престани да се оплакваш и бъди промяната, която искаш да видиш в света.

От една страна, красотата е естествена – толкова естествена, че не я забелязваме, а от друга – изключителна, дотам, че когато изчезне, имаме усещането, че никога няма да я намерим.

Ако е вярно, че ние можем да живеем само частица от онова, което е в нас – какво се случва тогава с остатъка?

В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро: до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.

Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете – свободата.
– Ами семето? – рече Зорбас и удари с юмрук по масата. – За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с добро и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?
Поклатих глава.
– Не знам – отвърнах.
– Кой знае?
– Никой.

Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст – да трупаш златни лири, – и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!
Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена. Но нима и

Човекът е скот! – извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. – Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло – почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро – издира ти очите.

подобна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята – жената?

Никога досега не бях виждал едно толкова приятелско разбирателство между човек и Вселена.