Росица Ташева

Сандрин с внимание изслуша разказа на Франсоаз за баба ѝ.

Разследването се задъха от тичане по меандрите и лабиринтите на подвеждащи твърдения, фалшиви следи и невъзможни вероятности.

Дамиен пристигна в болницата все още обсебен от своята фиксидея: тази история не може да е вярна. Не

Знам един много добър ресторант, където можем да поговорим спокойно за общата ни приятелка.

Вероник и Дамиен седяха мълчаливо. Отчасти от уважение към признанията и ужаса, който се съдържаше в тях, отчасти защото имаха усещането, че са заедно с нея, затворени между стените на онова мазе

– Трябва по-често да се чуваме по телефона… В смисъл по-често от веднъж месечно. Знаеш ли, Линда понякога идва вкъщи. Вече не ти е сърдита, тя… тя е продължила напред и вече не те смята за виновен за случилото се…

рата се крият зад думата лудост, когато не могат или не искат да погледнат в лицето някоя странна реалност.

Като че ли нищо не се е променило и все пак нищо вече няма да бъде както преди…

Женските тела, захвърлени от войниците върху отломките на сексуалния им нагон.

„можем да отидем у дома, ще се целуваме и ще правим любов върху чист и удобен мокет“