Михаил Лермонтов

Безмълвен пришълец в нощта,

блестящ с неземна красота,

склони главата си над нея;

и с много обич бе я гледал,

и тъжен поглед беше впил,

тъй милостив и много мил.

Не беше ангелът-хранител.

Не беше божият пазител:

венец небесен от лъчи

косите му не бе красил.

Не бе от ада дух ужасен,

порочен мъченик — о не!

Приличаше на вечер ясна:

ни нощ, ни мрак — ни светъл ден

Безмълвен пришълец в нощта,

блестящ с неземна красота,

склони главата си над нея;

и с много обич бе я гледал,

и тъжен поглед беше впил,

тъй милостив и много мил.

Не беше ангелът-хранител.

Не беше божият пазител:

венец небесен от лъчи

косите му не бе красил.

Не бе от ада дух ужасен,

порочен мъченик — о не!

Приличаше на вечер ясна:

ни нощ, ни мрак — ни светъл ден!

На светостта ще се отдам,

килията ще ме приеме,

като в ковчег ще бъда там…“

и беше нежна песента,

тъй сякаш за земята тя

бе съчинена в небеса!

Дали пък ангел се е втурнал

да види своя стар другар

и тук за кратко се е спрял,

за миналото му запял,

да му олекне на душата?…

Любовна скръб и чувство свято

бе в Демона за първи път;

от с

И Ангелът с очите скръбни

към жертвата погледна с жал

и към просторите отвъдни

с крилата бавно отлетя

Уви! Духа на злото засиял!

С целувката отрова смъртна

в гръдта й бързо се изля.

Канонът на светеца с вяра

забърза той да прочете,

видението зло да бяга,

с молитви грях да отрече;

прекръсти със трептящи пръсти

с мечта разчувстваната гръд,

мълчейки с ускорени стъпки

пак тръгна в стария си път.

Тълпа съседи и роднини

събраха се за скръбен път.

И късаше косите сиви,

безмълвен удряше се в гръд,

но най-накрая настани се

на коня белогрив Гудал

и тръгна шествието с жал.

цена жестока тя изкупи

съмнения и се смири…

Обичаше и в скърби люти

тя рая в любовта откри

Сив паяк, нов отшелник тук е,

заплита мрежата си чудна;

семейство гущери със смях

по покрива се забавляват;

и бавно плавната змия