Подир сенките на облаците

Света е между нас: от край на края

по здрач те призовах с последна мощ.

От пъкъл ида аз, а ти от рая!

По здрач те призовах, настъпва нощ.

В нощта ще дойдеш, — ще ли те позная?

И ето ме пак с тебе — и разбита,

душата ми пресипна да те пита:

сред мрътви светила, през будни тъмноти,

за що ти служа аз, къде ме водиш ти?

Щастлив е, който в път надире не поглежда

и стъпки не брои оставащи напред —

и който отнесе усмихната надежда

отвъд света, през снегове и лед.

И слънце пак ще да изгрей,

ала отхожда моя ден;

все тъй, в лъчи, небето ще тъмней,

но то не ще смущава вече мен:

Днес вече уморен,

в спокойна глухота спокойствие желая;

но в своите гърди долавям изумен

все тоя горък стон — и аз покой не зная!

Дохожда час, уречен за човека,

последен час, и като свещ полека

затлей живот, затлеят мъжки сили;

дохожда край, смирен човека застава

пред зинал гроб… Съдийски глас тогава

обажда се: „Ти взе, но заплати ли…?“

Нещастника, оглежда се надиря

и търси той да види светла диря

в неравен път, изминат на земята:

без име страх без милост го терзае

и търси той с какво да оправдае

добро и зло, дял паднал на душата.

И горко е тогава ономува

над себе си присъда който чува:

„На чужди пир, излишний, се намери!“

Престъпник същ, изправен под бесило,

проклина той в живота драго-мило,

а пред смъртта бледнее и трепери.

Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
но тебе — да те отрека не мога.

Щастлив е, който в път надире не поглежда
и стъпки не брои оставащи напред —
и който отнесе усмихната надежда
отвъд света, през снегове и лед.

астлив е, който в път надире не поглежда
и стъпки не брои оставащи напред —
и който отнесе усмихната надежда
отвъд света, през снегове и лед.

Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,

но тебе — да те отрека не мога.